Марина Димитрова – „След изборите“
Продължение на разказа „Избори“.
Ето, изборите минаха, страстите се поуталожиха, но тепърва предстоеше най-трудното. Всеки, който се беше докопал до заветните депутатски места в парламента се напъваше с всички сили да насади задник в най-удобните кресла. Тичане, блъскане, лазене, даване и получаване на тлъсти пачки под масата, пазарлъци, договорки, подливане на вода, доноси, клевети, заплахи – това си беше в реда на нещата, разбира се. Всеки уважаваш себе си политик, ако искаше да оцелее, беше длъжен да овладее тези методи до съвършенство. И най-главното – никога, при никакви обстоятелства ДА НЕ СПАЗИ ПРЕДИЗБОРНИТЕ СИ ОБЕЩАНИЯ! Ако си позволи обратното, той просто ще е най-големия глупак и некадърник. А системата не търпи такива, тя веднага ги изплюва с отвращение.
Бай Ставри, кмета на село Бърдово, следеше с интерес развоя на политическата карта в България. Гледаше новините по три пъти на ден, а започнеше ли централната емисия в 19ч. по BTV не даваше никой в къщи да гъкне и люто се караше с жена си, която напираше да гледа 235-та серия на поредния турски сериал. След това изслушваше всички политически коментари, кимаше одобрително, псуваше и кълнеше, ако нещо не му харесаше, въобще беше изнервен до краен предел. И как не. Нали все очакваше момчетата с черния джип да го посетят и му подадат с намигване обещаното. Едно не можеше да си обясни – „Уж наште спечелиха, уж всичко мина така, както бяха поръчали момчетата в черно, а то, какво стана, защо се бавеха, забравиха ли ме...” – тревожно се питаше бай Ставри.
Всяка вечер, преди да заспи той се унасяше в сладки мечти, как ще си купи нова косачка за градината, как ще стегне прокапалата стреха, как… как… А и кметшата все го подпитваше кога най-после ще й даде обещаните пари за ново палто, за студено „къдряни” при Станка, бръснарката, за нов тефлонов тиган, че стария съвсем е здал, щото Ганка, съседката вече имала нов, а тя, кметшата, по-назад ли да е?
- А хладилника? Станкини нов са си купили, а ние?! – мрънкаше тя.
Но това беше най-малката грижа на кмета. Селяните го притискаха всеки ден да изпълни обещанията, дадени преди изборите, всеки го дърпаше, всеки искаше.
– Е кмете, каква стана тя бе? Нали ти ни чертаеше светло бъдеще, нали щяхме да тънем в охолство, нали райска градина щеше да е Бърдово,а? За какво задраскахме на изборите номерчето,дето ни го даде,кажи де,кажи?- не спираха да го преследват те. А той, кмета какво да направи, как да им обясни, че и той не си е получил обещаното, че него никой не го пита за нищо. Той само изпълняваше поръчки и толкоз.
– Чакайте бе хора, горе още не са се разбрали, а туй, дето казаха момчетата, ще бъде – някак неуверено вече мънкаше той.
– Трай коньо за зелена трева-отсече Кольо Черничкото. Тю, пак ни излъгаха – махна той с ръка и ядосано тръшна вратата.
– Да знаеш кмете, че пак ще дойдеш да ни се мазниш и обещаваш, ама, на, няма го вече Вичо балъка.
– Да знаехме, че ще излъжеш, да ти бяхме поискали по-напред да ни платиш, а то, ние, глупаците вярваме, пък те все ни пързалят, все ни мамят, ама другия път, първо парите – после номерчето, ам тъй де.
– А бе момче, ти що ми обеща, че пенсията ми щяла да стане 300 лева бе, а онез разбойници по телевизора казаха, че най-много да стане 180, ама и това не се знаело, пари нямало. Та кажи сега правичката, що лъжете и ти, и те тъй бе, от Господа срама нямате ли бе?! – изфъфли баба Стоянка и закрета към старата си къща.
– Да знаеш, че пак ще искаш кмет да ставаш,пак мазно, мазно ще говориш, ама няма, никой няма да ти вярва, тъй да знаеш – отсече Христо тракториста и ядосано зачовърка нещо под капака на трактора.
– Чакайте бе хора, какво съм крив аз, че онез отгоре тъй са решили, и за като вас чаках и аз се надявах, ама на… – и Бай Ставри тъжно поклати глава.
Селяните се отдръпнаха някак от него, гледаха да не го срещата, а ако това се случеше навеждаха очи и едва измънкваха нещо.
Когато влезеше в магазина Иванка магазинерката студено му кимваше с глава, отмерваше точно грамажа на покупката и дори му даваше касов бон. Е този бон му идваше в повече. Никога досега Иванка дори и не помисляше да дава касова бележка, а сега…
Вчера по обяд бай Ставри тъкмо бързаше към къщи и срещу него се изстъпи кака Дешка.
– Е кмете, кога ще ми броиш обещаното бе – започна направо тя – или паричките си ги прибра за себе си, а?! Изтъка си платното и ритна кросното, тъй ли бе? Ама няма още дълго да те бъде, тъй да знайш!- и тя гневно махна с ръка.
Това окончателно съсипа кмета.И той се реши на отчаян ход.Върна се в кметството,тури очилата и плахо набра телефонния номер от визитката,която му бяха дали двете момчета в черно.
– Кабинетът на господин N изпя в слушалката обработен женски глас.
– Добър ден – с пресъхнало гърло измънка кмета – там ли е господин N?
– За кого да предам, моля?
– Ставри Ставрев – кмета на село Бърдово – плахо се представи той.
– За съжаление г-н N е в заседание, ще предам за Вашето обаждане. – и тя затвори.
Това малко обнадежди бай Ставри и той зачака да го потърсят – момчетата, или някой друг.
Чакането така го притесни, че нито му се ядеше, дори и любимата „грозданка” му опротивя. Нощем се мяташе, черни мисли витаеха в изтерзаната му глава, а заспеше ли, сънуваше такива страхотии, че косата ти да настръхне. Сънуваше, че уж е в кметството, седи си мирно и тихо и изведнъж направо през стената нахлува черния джип и от него излиза момчето със златната усмивка. Тя заслепява бай Ставри, той нищо не вижда и се събужда с отчаян вопъл. Жена му го бутваше по рамото и с недоволно пухтене му обръщаше гръб.
Бавно угасна и последната искрица надежда у кмета, че някой отгоре ще го потърси, ще му даде обещаното, или поне ще му благодари за положения с толкова усърдие труд за спечелването на „нашта” партия на изборите.
Бай Ставри се смали, прегърби се, едва влачеше крака, не му се ядеше, не му се пиеше, не му се говореше дори. Гледаше апатично в една точка, дните му минаваха в сънно затъпяващо безразличие. Нощите обаче бяха още по кошмарни. Всяка нощ златната усмивка на момчето го заслепяваше и той се събуждаше облян в студена пот. Накрая нямаше сили дори и да стане от леглото. След месец, една нощ се спомина с отворени очи.
Марина Димитрова
