Галина Москова - Стихове
Съвременни творци в социалния жанр
Земята на дедите
По – слънчева от всякога съм, пролетна
и ручейна съм като капчица роса,
и влюбена, обичана и недолюбена
от есенните листи през нощта.
И песенна, омайна и щастлива съм
след всяка болка, смях и суета.
Аз твоя съм, Българийо, Родино,
и майка, и жена и дъщеря!
Обичам да рисувам с думи,
от цветен прах да вдишвам аромат
на вишни, макове и на чинари,
на борове, на люляк и на тишина.
Те - вечните камбани преродени
под звуците на хиляди съдби,
историята ни вековна пазят
и родния ни град блести!
Тук славни битки са втъкали
словото на древния ни род!
И хълмът Царев над води пенливи,
и крепости с отворени врати!
Помни вековната прослава
за един достоен и велик народ!
Помни ти още и незабравяй,
роден си, българино, в земите на деди!
Животът в безпътица често ни смазва
и с думи кошмарни той ни кове.
Жигосва до болка той често ни казва
последните думи: ”А сега накъде?”
Плачете! Ровете! Търсете надежда,
покълнала там сред огън и кал!
По пътя към истина любов подарете,
в сърцето Света приютете без жал!
Помнете правдата що Ботев зовеше,
а Левски „ за чиста и свята” умря!
Кърмилница, майка, вдовица гореше
в огъня на своите свидни чеда!
Поклон пред олтара до земята сторете!
Пред тази светиня нека мълчим!
Родината своя до гроба пазете
с едничката вяра до Смъртта си! Амин!
Животът ограби ме и станах клошарка,
онази дето проси за хляб ,
невзрачна , бездомна, до смърт изтерзана,
завинаги чужда на женския смях.
Дори съвестта ми изгуби си чувствата
и крачи тъжна, самотна и зла,
отдавна заровила живота си в пясъка,
носейки кръста на свойта съдба.
Смехът се изгуби, остана огризката,
захвърлена в кофата от някой лакей,
събуждам се с изгрева там на паветата,
оглозгана, смазана пред някой бордей.
Аз също съм земна жена като другите,
със свои желания , страх и мечти,
аз просто съм истинска, Боже, тъй истинска
с много надежди , но с тъжни очи…
Галина Москова
и ручейна съм като капчица роса,
и влюбена, обичана и недолюбена
от есенните листи през нощта.
И песенна, омайна и щастлива съм
след всяка болка, смях и суета.
Аз твоя съм, Българийо, Родино,
и майка, и жена и дъщеря!
Обичам да рисувам с думи,
от цветен прах да вдишвам аромат
на вишни, макове и на чинари,
на борове, на люляк и на тишина.
Те - вечните камбани преродени
под звуците на хиляди съдби,
историята ни вековна пазят
и родния ни град блести!
Тук славни битки са втъкали
словото на древния ни род!
И хълмът Царев над води пенливи,
и крепости с отворени врати!
Помни вековната прослава
за един достоен и велик народ!
Помни ти още и незабравяй,
роден си, българино, в земите на деди!
За родината
Животът в безпътица често ни смазва
и с думи кошмарни той ни кове.
Жигосва до болка той често ни казва
последните думи: ”А сега накъде?”
Плачете! Ровете! Търсете надежда,
покълнала там сред огън и кал!
По пътя към истина любов подарете,
в сърцето Света приютете без жал!
Помнете правдата що Ботев зовеше,
а Левски „ за чиста и свята” умря!
Кърмилница, майка, вдовица гореше
в огъня на своите свидни чеда!
Поклон пред олтара до земята сторете!
Пред тази светиня нека мълчим!
Родината своя до гроба пазете
с едничката вяра до Смъртта си! Амин!
Клошарката
Животът ограби ме и станах клошарка,
онази дето проси за хляб ,
невзрачна , бездомна, до смърт изтерзана,
завинаги чужда на женския смях.
Дори съвестта ми изгуби си чувствата
и крачи тъжна, самотна и зла,
отдавна заровила живота си в пясъка,
носейки кръста на свойта съдба.
Смехът се изгуби, остана огризката,
захвърлена в кофата от някой лакей,
събуждам се с изгрева там на паветата,
оглозгана, смазана пред някой бордей.
Аз също съм земна жена като другите,
със свои желания , страх и мечти,
аз просто съм истинска, Боже, тъй истинска
с много надежди , но с тъжни очи…
Галина Москова
