Крум Велков – епопея за народното падение и величие

„...исках да кажа, че водителите ги ражда народът. Че не е ли водителят плът и кръв от народа, не е водител. Че водителите не са помазаници божии, ничии помазаници, а народът принуждава бога да помаже избраниците му…“

„Пред мене стояха събитията, аз топях перото си в обилно проляната народна кръв. И затова, мисля, народът чете и обича тази книга.“

„Работнически кореспондент“, Иван Фунев

Крум Делчев Велков е роден на 16 декември 1902 година в Перник. Изключен от Шуменската гимназия за комсомолска дейност, той става работник. Огняр, шлосер и машинист по професия, Велков организира стачки и участвува в Септемврийското въстание. След разгрома на въстанието изпълнява важни партийни поръчения. Арестуван от полицията за партийна дейност, уволняван, затварян в концлагери и затвори, инквизиран, той не изменя на своите комунистически убеждения. След победата на социалистическата революция е кмет на гара Белово, по-късно — отговорен секретар на Славянския комитет в България.

Главната тема, с която Крум Велков влиза и остава в българската литература, е Септемврийското въстание. На него са посветени първите разкази на писателя — „Мъка“ и „Смях“, печатани под псевдонима Кешиш Първан през 1924 година в редактираното от Георги Бакалов списание „Нов път“. Осем години по-късно Крум Велков отново се връща към септемврийската тема, този път с романа „Село Борово“ — реалистична картина на класовите стълкновения у нас през двадесетте години и на Септемврийското антифашистко въстание от 1923 година. По собственото му признание, той е написал романа за около двадесетина дни в една софийска мансарда. „Село Борово“ е едно от най-значителните творчески постижения на пролетарския литературен фронт през тридесетте години в областта на белетристиката. Романът изиграва голямо влияние както за възпитаването на огромен брой партийни и комсомолски дейци, така и върху развитието на българската пролетарска литература.

Много по-късно Крум Велков разказва:

— Пред мене стояха събитията, аз топях перото си в обилно проляната народна кръв. И затова, мисля, народът чете и обича тази книга.

И наистина вече няколко поколения българи се учат от обаятелните образи на Марин, Желяз, Игнат, Василев. Женя и р, от тяхната преданост към народ и партия, от верността им към революционния идеал. А литературната критика отдавна е утвърдила „Село Борово“ като едно от най-завършените белетристични произведения за Септемврийското въстание.

През 1950 година Крум Велков бе удостоен за романа си „Село Борово“ с Димитровска награда.

В романа „Животът на Петър Дашев“, написан през 1938, а издаден едва през 1946 година, писателя отново се връща към събитията у нас по време на Първата световна война и след нея.

През 1942 година излиза от печат историческият му роман. „Водител“. През 1945 година излиза второ издание на романа, през 1956 — трето, а през 1966 година издателство „Български писател“ пусна в един том „Село Борово“ и „Водител“.

През 1977 година Издателството на БЗНС отпечата пето издание на „Водител“, посветено на 700-годишнината от въстанието на Ивайло. Настоящото шесто издание на романа излиза в между-издателската поредица „Българска историческа проза“, посветена на 1300-годишнината от създаването на Българската държава.

Писателят Арманд Барух е водил няколко разговора с Крум Велков за неговото творчество през 1943 година в концлагера „Еникьой“, където двамата са били интернирани като комунисти.

„През 1942 година — спомня си Арманд Барух — бе излязъл «Водител» и Велков не заговори нито веднъж доброволно за топа произведение. А романът минаваше от ръка на ръка в концлагера, тълкуваха го различно, никому не идваше наум да запита автора какво е мислил да каже.

Случайно веднъж ни се падна да бъдем заедно водари. Водата носехме наряд, отдалече, с газени тенекии, увисени на прът, които държахме на рамената си двама души. Издебнах време и пак нападнах с въпроси Крум — за идеята на «Водител», как се е зародила, как е написал книгата и тъй нататък. Той крачеше бавно пред мен, задъхан от стръмнината и тежестта на тенекиите. Крачките му станаха още по-бавни, отговори на пресекулки, приблизително така:

— Можах ли, не знам. Но исках да кажа, че водителите ги ражда народът. Че не е ли водителят плът и кръв от народа, не е водител. Че водителите не са помазаници божии, ничии помазаници, а народът принуждава бога да помаже избраниците му…“

Последният роман на Крум Велков — „Жезълът“ — остава незавършен.

Писателят умира на 18 април 1960 година, в Белово.

проф. Димитър ПЕТРОВ