Памет за Пеньо Пенев - За кого бие барабана - Петър Ненков
За кого бие барабана
Не мечтая безсмъртие и пътища леки,
а ватенка топла за зимния ден.
Безсмъртно нека остане навеки,
построеното тук от мен ! ...
Пеньо Пенев
Когато през есента на 1949г. във вестник “Литературен фронт” се появява първото публикувано стихотворение на Пеньо Пенев, все още никой не е чувал за деветнайсетгодишния поет. Но стихотворението му се откроява от другите с широкия размах, с мъжествени си патос и разкрепостената художествена фантазия на твореца.
В своите стихове той пресъздава много талантливо първите години след 9 септември 1944г., времето на ентусиазираните младежки бригади и на смелите мечти за възхода на родината. Цялата страна е обхваната от кипеж и прилича на една огромна строителна площадка, която ражда чудесна атмосфера за писане на поезия.
Пеньо Пенев още с първите си поетични опити установява хармония между собствените си изживявания и времето , в което живее. Неуспял да попадне в планините на Гърция, където се води партизанска война, той заминава за Димитровград .
В града на бригадирската младост животът кипи бурно, емоционалният градус е висок и хората с такива шеметни темпове изграждат върху голото поле грандиозни строителни обекти, че вървят пред календара на историята.
Тук Пеньо Пенев разбира, че не само на фронта в Гърция може да има героична романтика . Той бързо се аклиматизира всред миризмата на вар и цимент и така се влюбва в новостроящия се град, че скоро забравя за своето родно село Добромирка.
Такъв е той – импулсивен и емоционален , с гореща кръв и зареян поглед, бързащ да изживее земните си дни, често предизвикващ съдбата с безразсъдните си и авантюристични постъпки. Или както казват за него- когато обича, обича, когато мрази, мрази!
Като бригадир на язовир “Александър Стамболийски” и строител на Димитровград, успява да улови пулса на времето и да го запечата по един уникален начин в своите поетични творби. Той се превръща във възторжения трубадур на онова поколение, което изгради основите на новия живот.
В едно свое стихотворение, Пеньо Пенев заявява: “че е спирка, на която си дават среща, две епохи!” Рожба на своето противоречиво време, до известна степен, той го изпреварва в полета на мечтите си, пресътворени в стиховете му.
Поемата му “Дни на проверка” притежава сила и мащабност, които рязко се отличават от множеството творби от това време, в центъра на които стоят лични жалби и горчиви сълзи. Той успя да достигне онова, до което само се домогват другите големи поети по това време, като проектира личното си страдание и вина на фона на епохата.
Нещастните обстоятелства в живота на Пеньо Пенев се кръстосват така жестоко, че много от творческата енергия на поета е пропиляна нахалос.За това в края на краткия си живот, той горчиво съжалява за “неспастрените дни, за обърканите крачки в строя и за куршумите, неизстреляни в целта”.
Той създаде творби , които останаха в литературната ни съкровищница, като летопис на грандиозното строителство, след 9 септември 1944г. Предпоставка за големия успех на стиховете му бе, че той направи от предмета на поезията си - своя съдба . Защото читателят вярва само на тези творци, които са изживели и изстрадали своите произведения.
Такъв бе Пеньо Пенев, който превърна социалистическото строителство в смисъл на своя живот и любов. Когато изневерява на тази любов с алкохола и бледите столични красавици, той се отвращава от себе си и при всеки удобен случай, бърза да избяга от студената и шумна София в любимия си Димитровград.
Понякога той се оплаква от неоснователните обвинения на литературната критика, че пише само за строителни скели и бетон. На тях той отговаря, че може да пише, не по-лошо от лириците за нюанси и полусенки , но времето изисква друга поезия, поезия , която да служи на новото време.
Неговата поезия не бе монолог, а беседа на висок глас с аудиторията. Затова патосът в нея бе толкова силен, а мащабите й така грандиозни . Иначе не можеше да и бъде! Този, който наричаше себе си “глас и съвест на епохата”, “барабанчик , който води маршовата стъпка на родината, в похода й към новия живот, “ не можеше да пише нежни и сълзливи стихчета за разбити сърца и нещастна любов .
След много житейски изпитания, лутания и тежка депресия Пеньо Пенев се самоубива в нощта на 26-и срещу 27-и април 1959 г. в хотел „Москва“ в Димитровград. В предсмъртно писмо до началника на Окръжното управление на МВР в града, той снема отговорността за своята смърт от своите близки и познати.
Въпреки това по-късно става ясно, че поетът е силно разочарован от реалността, в която е принуден да живее . Разочарован от крушението на идеалите си за новия живот, той предпочита да приеме смъртта, като последен и най-значим протест срещу всички недостатъци на „командно-административния” социализъм.
Стиховете му обаче го надживяват .Те преливат от нежност, от копнеж по човешкото щастие , на което не можа да се порадва през своя кратък и противоречив живот. Смъртта му не можа да заличи спомена за него, защото той и днес продължава да буди съвестта ни със своя барабан!
Петър Ненков
Когато се наливаха основите
Ще догоряват залези и хора,
и спомени, и чувства, и мечти:
ще отцъфтят салкъмите на двора,
вечерник в клоните ще зашепти.
Живота своето от нас ще вземе
и весело ще пей като капчук,
когато за наследници след време
ще дойдат нашите потомци тук.
Сърцата си пак в песни ще разказват
и пак ще вият птичките гнезда,
и все така на майчината пазва
ще грее златна рожбица звезда.
Ще има пак синчец и теменуги
и погледът им син ще бъде пак -
но хората ще бъдат вече други
и друг - денят на бащиния праг.
Дали ще им разкаже с памет свежа
историята или ще мълчи
как избуяваше у нас надежда,
поливана от плачещи очи...
Как в път, омълнен с бойни урагани,
последна бомба сменяхме с кураж,
как после из кофражи радостта ни
израстваше етаж подир етаж...
Как двадесет и пет годишни бяхме,
а нашата коса се посребри,
как не за дребно щастийце вървяхме
по първата роса в зори...
Потомци, вий напразно ще се ровите,
докрай едва ли ще узнайте вий,
когато се наливаха основите -
какъв живот живяхме ний!
О, колко трудности за нас дойдоха!
Завидна беше нашата съдба!
Ний не живяхме дни, епоха -
борба живяхме ний, борба!
Пеньо Пенев
